Ще разкажа от цялото пътуване това, което си спомням. Не ме обвинявайте, не се сърдете, за жалост беше прекалено изтощително, неудобно, напрегнато и т.н., за да мога да го отразя напълно, но съм сигурен, че и малкото, за което се сещам, ще бъде предостатъчно.
Отдавна се гласих за турнира във Варна. Започнах „приготовления“ заедно с UzumakiNaruto, Downfall, Noes, Hustler. Впоследствие решихме да сменим hustler с jecho, първо защото Тошко не беше особено сериозен (за което впоследствие май се оказа, че има причина – стриймването и т.н.) – и второ, защото Noes напираше за това. jecho и Шушев открай време играеха заедно по лиги и т.н., а и най-вероятно щяха да пътуват двамина-комбина. Мачкахме много първите игри, само че после започнахме да губим игра след игра и вече започваше да си личи липсата на желание в jech0 и Noes. Некоректно отношение, малко залъгалки и най-накрая си останахме тримата. mG-тата тогава тъкмо ни бяха уверили, че няма да ходят, та Део (mG.Grumpy/Dustbringer/Felix) оставаше „свободен агент“ за турнира във Варна. Викнах го да играе с нас, макар че Downfall нещо не се разбираше с него. „Изгладиха“ (доколкото е възможно) различията, Део предложи да вземем Иво (SexInTheMorning/mG.Hello), тъй като са приятели, а и SITM си е доста добър играч (за което тогава съвсем не предполагах). Поиграхме няколко игри, само че се оказа, че mG-тата - въпреки всичко - ще ходят. Пак оставахме с празни ръце, Део и Иво се бяха разбрали първо с тях и нямаше защо да се сърдим. Напразно търсихме хора в продължение на няколко дена, пробвахме с някои пичове, ама не се получаваше. Бях се и уморил да спамя всеки ден, да тършувам отчаяно за каквито и да е играчи,с които така или иначе нямаше да ми се играе в отбор. mG-тата ми предложиха да ида с тях и реших да го направя, защото определено щеше да ми е по-забавно с тях, отколкото с някакви хора, които съвсем не познавам (тея, които най-вероятно щяха да са ни stand-in-и). Извиних им се на момчетата, Uzumaki e пич и ме разбра напълно, Downfall също не се оплака. Като ми стана гузно и реших да се връщам при тях - разбрах, че са си намерили с кого да идат - и всичко беше ОК.
Отдавна се гласих за турнира във Варна. Започнах „приготовления“ заедно с UzumakiNaruto, Downfall, Noes, Hustler. Впоследствие решихме да сменим hustler с jecho, първо защото Тошко не беше особено сериозен (за което впоследствие май се оказа, че има причина – стриймването и т.н.) – и второ, защото Noes напираше за това. jecho и Шушев открай време играеха заедно по лиги и т.н., а и най-вероятно щяха да пътуват двамина-комбина. Мачкахме много първите игри, само че после започнахме да губим игра след игра и вече започваше да си личи липсата на желание в jech0 и Noes. Некоректно отношение, малко залъгалки и най-накрая си останахме тримата. mG-тата тогава тъкмо ни бяха уверили, че няма да ходят, та Део (mG.Grumpy/Dustbringer/Felix) оставаше „свободен агент“ за турнира във Варна. Викнах го да играе с нас, макар че Downfall нещо не се разбираше с него. „Изгладиха“ (доколкото е възможно) различията, Део предложи да вземем Иво (SexInTheMorning/mG.Hello), тъй като са приятели, а и SITM си е доста добър играч (за което тогава съвсем не предполагах). Поиграхме няколко игри, само че се оказа, че mG-тата - въпреки всичко - ще ходят. Пак оставахме с празни ръце, Део и Иво се бяха разбрали първо с тях и нямаше защо да се сърдим. Напразно търсихме хора в продължение на няколко дена, пробвахме с някои пичове, ама не се получаваше. Бях се и уморил да спамя всеки ден, да тършувам отчаяно за каквито и да е играчи,с които така или иначе нямаше да ми се играе в отбор. mG-тата ми предложиха да ида с тях и реших да го направя, защото определено щеше да ми е по-забавно с тях, отколкото с някакви хора, които съвсем не познавам (тея, които най-вероятно щяха да са ни stand-in-и). Извиних им се на момчетата, Uzumaki e пич и ме разбра напълно, Downfall също не се оплака. Като ми стана гузно и реших да се връщам при тях - разбрах, че са си намерили с кого да идат - и всичко беше ОК.
Петък станах както винаги към 5 сутринта, за да пътувам за училище. Приготвих си „екипировката“ за турнира и си хванах буса за Пловдив. Свършихме много рано – като по чудо имахме два свободни! Разхождах се до вечерта с приятели по главната и мола. Пробих си ушите, отдавна се канех да го направя, ама все се двоумях и не се решавах. Сега съм с медицински, които мисля впоследствие да сменя с доста солидни флешове. Търсих си шапка доста време, тъй като пролетта трудно можеш да намериш от тея зимните шапки (като чувал или кондомче). Впоследствие едни много мили служители в случаен магазин извадиха няколко чанти с шапки, купих си една и тръгнах към Billa доволен. Взех си качествена храна за из път и припнахме към гарата.
Момчетата ги видях, когато слезнаха от влака, ама не знам защо реших, че не са те. Сашо (DemoN) ми звънна и като видях, че някакво момче от другата страна държи телефон до други две, нямаше как да ги сбъркам. Запознахме се, сториха ми се големи пичове и с нищо образите им не се различаваха от очакванията ми. Имахме известно време, докато пристигне влака, и решихме да се „подкрепим“. Взеха си пици, не си спомням дали Део (Grumpy) си взе три сам и оттам излезна лафа „Три Парчета Пица“ – или тази прословута реплика възникна след като поръчаха „три парчета пица“ заедно. Отскочихме до магазина от другата страна, за да си вземат нещо за пиене и Иво (Hello) да си купи цигари. После се запътихме към влака, качихме се и тъкмо като се подавахме от подлеза, влакът започна да издава страховити звуци, които започнаха да ни притесняват. Изглеждаше много модерен „трейн“, вратата беше затворена и ако една услужлива женица не ни беше споделила, че трябва да натиснем ултра-гига-супер модерния бутон, за да се отвори, сигурно щяхме да си останем в Майна Таун и да роним нърдски сълзи. Трябваше да пътуваме до Стара Загора – откъдето щяхме да вземем Савата и да се упътим към Варна.
Пътуването хем беше леко, защото беше забавно, хем си беше истинско изпитание: от човекът-яйце с голото теме до хитман и епичната битка със зловонните миризми, които ни преследваха в купето. Не мога да отрека, че определено не ни беше скучно. По принцип никой от петимата не е някакакъв сухар, та дори и съвсем простичките неща успявахме да превърнем в нещо, което да донесе усмивка на лицето ни.
Пътуването хем беше леко, защото беше забавно, хем си беше истинско изпитание: от човекът-яйце с голото теме до хитман и епичната битка със зловонните миризми, които ни преследваха в купето. Не мога да отрека, че определено не ни беше скучно. По принцип никой от петимата не е някакакъв сухар, та дори и съвсем простичките неща успявахме да превърнем в нещо, което да донесе усмивка на лицето ни.
Сценка:
Из купето се разнася дразнещата миризма на микс от яйца, посрани гащи, тор и метан. Всички възкликваме с продължителното „А-а-а-а“ и захлупваме с ръце носовете си. Део се оглежда провлачено, сваля импровизирания ръчен противогаз и с величав глас констатира:
- Мисля, че виновникът може да е между нас.
Сашо вдига ръце и казва:
- Аз съм чист! Ако искате, проверете!
Гузен-негонен бяга...
Времето до Стара Загора за мен мина сравнително бързо. Нещата не стояха така при останалите от отбора обаче. Другите се шегуваха, че съм бил като статуя! Имали чувството, че и прав мога да заспя, ако се наложи – толкова добре съм си се бил излегнал и така спокойно съм си подремвал.
Пристигнахме в Стара Загора и с облекчение слязохме от влака. Този град се води като един от най-чистите в България и след многочасовото ни влаково преживявяване с удоволствие вдишвахме от прохладния въздух. Слязохме по подлеза, където от едната ни страна се мъдреше някакъв (буквално) Коридор на Ужасите. Метнахме няколко шегички, поснимахме се, Део там записа и клипа, с който направи епичното интро. Някакъв ром (май) си изпусна кофата с вар(?)/вода и тя се свлече по стълбите. Носеше и някаква метла, която също полетя надолу. Много конфузна ситуация... Део веднага се втурна да му помага, вдигна метлата и му я подаде, а човекът, притеснен донякъде, каза, че няма нужда.
Излязохме от подлеза, не мина много време и видяхме Савата и баща му да вървят към нас. Здрависахме момчето и се запознахме „официално“. Изглеждаше ми леко развълнуван, но и радостен, че ни вижда. Учудващо – баща му беше по-нисък и от самия него! Не се сещам дали беше военен, имам някакви смътни спомени, но определено изглеждаше като онези нисички генерали - корави и дисциплинирани. Онези същите, на които всеки от строя вътрешно се присмива за ниския ръст, но запазва хладнокръвие и не смее и една дума да каже.
После се появи и на Део баща му. По работа ли е бил в Стара Загора - не си спомням, ама и той се оказа голям пич. Дългокос айлякчия, вкарваше бъзици почти постоянно, много жизнерадостен човек. Шегуваше се, че колегите го били съветвали да се прави на пич пред нас. Е, получи му се! Беше ни взел бира да се почерпим, а на Сава – сокче!
Бащата на Савата много си го обича обаче. Може и да го кара да копа у тях двора (което си е нещо напълно нормално за такъв тип хора от село, от личен опит го казвам), но и много си го пази. До последно ни държа в напрежение дали ще го пусне с нас, разпитваше за всичко и му (ни) даваше съвети. Показа ни някаква градинка и ни предупреди за „жриците на любовта“. Минахме през нея, като по пътя до самия й край май стана въпрос за Тошко, бирата "Загорка" и още няколко простички теми за разговор. Закрачихме по някаква дълга уличка. Вярно, че изглеждаше малко „по-главна“, не знам какъв е обичая на скоростите в Стара Загора, ама двигателят на почти всяка кола, която минеше, ревеше бясно. Всички бяхме на мнение, че на тея хора нещо им хлопа! Свихме в някаква тъмна уличка и с нас веднага зави някаква друга кола, която прекрати уединението на Део. Беше се разположил в самия център на улицата и остана недоволен, че ще трябва да се мести вляво. Последва коментар, нещо от рода на: „Абе, честно ли точно по тая малка уличка, ТОЧНО сега ще мине някаква кола?!“ И само след десет секунди мина още една, която взриви обстановката, карайки ни да му се присмеем.
Поместихме се в някакво готино паркче. Седнахме по пейките и си говорихме, извадихме бирите, а Сашо почерпи с кашу (Любимото ми!). Някакъв бая едър пич беше седнал с приятелката си от другата страна. Тръгна към нас и си помислих, че ще ни се дърви пред нея, ама човекът не ми оправда очакванията – съвсем възпитано помоли за цигара, която да плати. Иво я „изтъргува“, после ме изчакаха да се наям и тръгнахме към гарата.
Пътуването не се запомни с нещо особено: говорихме си, направих няколко опити за клипове и снимки – та да видя как изглеждат с тоя апарат. Общо взето се опитахме да поспим. Аз отново се справих добре, ама като гледах другите как са се излегнали – и ми се късаше сърцето. Сава се беше облегнал буквално на пречупената си китка, която впоследствие, разбира се, доста го наболяваше. Сашо си беше кривнал главата на една страна, прекършвайки доста неприятно врата си. Иво бе заел сравнително задоволителна „сънувателна поза“, а Део се беше разположил като на пейка на седалките.
Слязохме от влака и пак се порадвахме на свежестта. Над всичко се извисяваше някаква огромна часовникова кула, която много ми допадна. Опитах да я снимам, но изображението за стотен път се размаза и ме лиши от удоволствието да я „меморизирам“. Иначе цветовете на фотоса бяха много шик!
Запътихме се към залата, без да сме сигурни дали вървим накъдето трябва. По едно време решихме да извадим картата на бащата на Део, Иво уж се ориентира и тръгна напред като месия.
Залата се оказа сравнително близо. Влизайки, си помислих: „Леле, т‘ва вярно изглежда същински “DOOM”! Някакъв ремонт имаше на горния етаж, сигурно ще „ъпгрейдват“ Шестицата. Слязохме по стълбите, залата я бях виждал преди това на снимки – така че не ми направи особено голямо впечатление. Снимах някакъв клип, ама ми беше неудобно да продължа със снимачния процес. Настройваха компютрите, трябваше да чакаме доста, докато щеше да ни се позволи да разцъкаме безплатно, затова решихме да се поразходим. До залата имаше МакДоналдс, не съм му голям фен, ама беше доста удобно място, на което да си разпъна собствената „трапеза“ и да си се наям като пич.
Главното ни притеснение преди първата ни среща бе да не сгафим нещо и да ни пратят от рано в looser bracket-а. Други отбори бяха нарочени за спечелването на турнира (поради неинформираността на някои хорица), но за нас самите ние си бяхме големите фаворити. Затова и го имаше напрежението, което кръжеше около нас. Бързо спечелихме първата среща. Направихме някакви минимални грешки, но общо взето си ги „пребихме“ (както казва mG.Fenix). Следващата среща беше срещу отбора на Ninja Turtles, в който играеше някаква Варненска "звезда" – Excellent. Въпреки че определено, поне според нас, не бяха някакви велики противници, продължихме да играем на сто процента и също бързичко ги победихме. Предстоеше ни сблъсък с един от фаворитите на турнира, отборът, спонсориран от самата зала – D6 (DooM6). Знаехме, че обичат да играят по-корави герои, ориентирани към отборни битки. Решихме да баннем Death Prophet-a им – не ми се искаше да съжаляваме само заради един-единствен герой. Варненците направиха много неприятен пик, прекалено дефанзивен. Стилът им определено не е приятен за гледане. Бутнахме им всички кули рано, резултатът беше горе-долу равен, защото те просто не търсеха битката. Казано на по-прост език - сякаш играеш футбол с десет защитници и вратар. Опитваха се да задържат играта до късен стадий, за да успеят да обърнат с carry-тата си, но не им се получи.
Много лош избор на предмети, няколко драматични битки – и успяхме да затворим мача в наша полза.
Пътуването не се запомни с нещо особено: говорихме си, направих няколко опити за клипове и снимки – та да видя как изглеждат с тоя апарат. Общо взето се опитахме да поспим. Аз отново се справих добре, ама като гледах другите как са се излегнали – и ми се късаше сърцето. Сава се беше облегнал буквално на пречупената си китка, която впоследствие, разбира се, доста го наболяваше. Сашо си беше кривнал главата на една страна, прекършвайки доста неприятно врата си. Иво бе заел сравнително задоволителна „сънувателна поза“, а Део се беше разположил като на пейка на седалките.
Слязохме от влака и пак се порадвахме на свежестта. Над всичко се извисяваше някаква огромна часовникова кула, която много ми допадна. Опитах да я снимам, но изображението за стотен път се размаза и ме лиши от удоволствието да я „меморизирам“. Иначе цветовете на фотоса бяха много шик!
Запътихме се към залата, без да сме сигурни дали вървим накъдето трябва. По едно време решихме да извадим картата на бащата на Део, Иво уж се ориентира и тръгна напред като месия.
Залата се оказа сравнително близо. Влизайки, си помислих: „Леле, т‘ва вярно изглежда същински “DOOM”! Някакъв ремонт имаше на горния етаж, сигурно ще „ъпгрейдват“ Шестицата. Слязохме по стълбите, залата я бях виждал преди това на снимки – така че не ми направи особено голямо впечатление. Снимах някакъв клип, ама ми беше неудобно да продължа със снимачния процес. Настройваха компютрите, трябваше да чакаме доста, докато щеше да ни се позволи да разцъкаме безплатно, затова решихме да се поразходим. До залата имаше МакДоналдс, не съм му голям фен, ама беше доста удобно място, на което да си разпъна собствената „трапеза“ и да си се наям като пич.
Главното ни притеснение преди първата ни среща бе да не сгафим нещо и да ни пратят от рано в looser bracket-а. Други отбори бяха нарочени за спечелването на турнира (поради неинформираността на някои хорица), но за нас самите ние си бяхме големите фаворити. Затова и го имаше напрежението, което кръжеше около нас. Бързо спечелихме първата среща. Направихме някакви минимални грешки, но общо взето си ги „пребихме“ (както казва mG.Fenix). Следващата среща беше срещу отбора на Ninja Turtles, в който играеше някаква Варненска "звезда" – Excellent. Въпреки че определено, поне според нас, не бяха някакви велики противници, продължихме да играем на сто процента и също бързичко ги победихме. Предстоеше ни сблъсък с един от фаворитите на турнира, отборът, спонсориран от самата зала – D6 (DooM6). Знаехме, че обичат да играят по-корави герои, ориентирани към отборни битки. Решихме да баннем Death Prophet-a им – не ми се искаше да съжаляваме само заради един-единствен герой. Варненците направиха много неприятен пик, прекалено дефанзивен. Стилът им определено не е приятен за гледане. Бутнахме им всички кули рано, резултатът беше горе-долу равен, защото те просто не търсеха битката. Казано на по-прост език - сякаш играеш футбол с десет защитници и вратар. Опитваха се да задържат играта до късен стадий, за да успеят да обърнат с carry-тата си, но не им се получи.
Много лош избор на предмети, няколко драматични битки – и успяхме да затворим мача в наша полза.
Тук е момента да кажа какво ми направи неприятно впечатление. Докато играем една от най-важните си срещи, около мен са седнали хора и зяпат. Дотук добре, ама не знам дали някой от вас осъзнава колко е досадно в такъв съществен мач да се коментират пълни глупости до теб – или да се говори по телефона на около двайсет-трийсет сантиметра от главата ти.
След играта решихме да се разходим навън с преките ни опоненти за първото място - Бързи Мълнии – (!) и по едно време се оказа, че сме се загубили.
Сценка:
Вървим си по пътя с идеята да намерим залата – и пред нас се разкрива грандиозната гледка на огромна дупка, сякаш от някакъв метеорит. Разкопали са нещо хората, явно ще строят някаква сграда. Някой се обажда:
- Абе, тея - организаторите - май са избягали с наградата, а?
- Абе, тея - организаторите - май са избягали с наградата, а?
Бързи Мълнии бяха победили Pandemonium, но не и без за се поизпотят малко. Идваше ред на winner bracket финала. Влязохме като фаворити в мача, но downfall, uzumaki и firfi далеч не бяха играчи, които можеш да подцениш. Взехме си „нашите“ герои, избрахме добри линии. Поведохме в играта и до самия край играхме стабилно, без да правим глупави или прибързани решения. След победата в тази игра се чувствахме сигурни победители и оставаше само формално да изиграем финала срещу PM или BM.
Тяхната игра се оказа същинска драма. Pandemonium ги водеха в по-голямата част от мача. Downfall и HU57L3R трябваше да си ходят, защото бащата на Тошко ги бил докарал и сега искал да си тръгват. Hellokitty замени Владо в една почти безнадеждна игра. Безнадеждна до момента, в който Tiny-то на PM (мисля – dastan) не го дропи. Последваха няколко глупави битки от тяхна страна, с помощтта на които firfi успя да припечели килчета и cs със своя Sniper. Играта се „закучи“, Едко направи рапира и нещата съвсем не изглеждаха розови за отбора на PM. Един страхотен shackleshot в края на играта обаче реши всичко и PM изпълниха залата с викове, защото се бяха класирали на гранд финал.
Последната среща също си беше лесна победа. Решихме да пикнем малко по-разчупено (и все пак доста силни герои), а PM се бяха опитали да сътворят нещо солидно като пик, но прекалено безидейно и пасивно. Спечелихме турнира, само че бяхме толкова изморени, че дори нямахме сили и да се зарадваме. Део беше изпил пет кафета, аз – четири Shark-a, а Савата по-рано беше заспал на стола си в залата. Снимахме се за последно и побързахме към гарата. Говорихме доста както по пътя, така и във влака. Бяхме изключително доволни, че сме успяли да вземем първото място и си припомняхме най-веселите моменти от цялото пътуване и престоя ни във Варна. Решихме да оставим грамотата у Сава, защото той беше най-малък и най-добре щеше да я оцени по стойност. Във влака му я сложихме отгоре, сякаш я е прегърнал, и го снимахме, за да може да му се подиграваме. Бях много отпаднал, страшно ми се спеше и се чувствах доста неприятно заради кофти течностите, които бях приел. По едно време даже бях започнал да получавам някакви халюцинации. Погледнах към Сашо в тъмното и главата му ми се привидя като точно това. Не знам доколко ви се струва сериозно, но един такъв толкова реалистичен образ на чудо като това може определено да ти изкара ангелите. Погледнах пак и вече го нямаше.
Последната среща също си беше лесна победа. Решихме да пикнем малко по-разчупено (и все пак доста силни герои), а PM се бяха опитали да сътворят нещо солидно като пик, но прекалено безидейно и пасивно. Спечелихме турнира, само че бяхме толкова изморени, че дори нямахме сили и да се зарадваме. Део беше изпил пет кафета, аз – четири Shark-a, а Савата по-рано беше заспал на стола си в залата. Снимахме се за последно и побързахме към гарата. Говорихме доста както по пътя, така и във влака. Бяхме изключително доволни, че сме успяли да вземем първото място и си припомняхме най-веселите моменти от цялото пътуване и престоя ни във Варна. Решихме да оставим грамотата у Сава, защото той беше най-малък и най-добре щеше да я оцени по стойност. Във влака му я сложихме отгоре, сякаш я е прегърнал, и го снимахме, за да може да му се подиграваме. Бях много отпаднал, страшно ми се спеше и се чувствах доста неприятно заради кофти течностите, които бях приел. По едно време даже бях започнал да получавам някакви халюцинации. Погледнах към Сашо в тъмното и главата му ми се привидя като точно това. Не знам доколко ви се струва сериозно, но един такъв толкова реалистичен образ на чудо като това може определено да ти изкара ангелите. Погледнах пак и вече го нямаше.
Пътуването си мина както предния път – хем гладко, хем „грапаво“ (ехех, баси хумориста). Какви са ми впечатленията от турнира? Организацията беше на високо ниво, компютрите, мониторите и клавиатурите бяха перфектни (За друго не мога да кажа, тъй като само тези неща от залата ползвах.) Единственото, което ми направи впечатление, беше тоалетната. Да се надяваме, че все ще я оправят до следващия път, защото това място си е светиня!
Какво ли не видях на този турнир... Имаше ги пичовете, имаше ги лицемерите. Там бяха и
интелигентните и възпитаните хора, както и лигавите, напълно лишени от какъвто и да е мозъчен капацитет хора. Ще спестя подробности, за да не развалям цялостния позитивен тон на този пост, и ще завърша с това, че DooM ланките много ми харесаха. Макар че на кой шампион не би му харесал турнира? ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар